Ο Μ Ι Λ Ι Α ΤΗΣ Α.Θ.ΠΑΝΑΓΙΟΤΗΤΟΣ ΤΟΥ ΟΙΚΟΥΜΕΝΙΚΟΥ ΠΑΤΡΙΑΡΧΟΥ κ.κ. Β Α Ρ Θ Ο Λ Ο Μ Α Ι Ο Υ ΚΑΤΑ ΤΗΝ ΕΞΟΔΙΟΝ ΑΚΟΛΟΥΘΙΑΝ ΤΟΥ ΑΕΙΜΝΗΣΤΟΥ ΠΑΤΡΙΑΡΧΟΥ ΣΟΦΙΑΣ ΚΑΙ ΠΑΣΗΣ ΒΟΥΛΓΑΡΙΑΣ ΜΑΞΙΜΟΥ
(9 Νοεμβρίου 2012)
Μακαριώτατοι καί τιμιώτατοι Προκαθήμενοι καί Ἱερώτατοι ἐκπρόσωποι τῶν κατά τόπους ἀδελφῶν ὈρθοδόξωνἘκκλησιῶν,
Ἐξοχώτατε κύριε Πρόεδρε τῆς Δημοκρατίας τῆς Βουλγαρίας,
Ἐξοχώτατε κύριε Πρωθυπουργέ,
Σεβασμιώτατε Μητροπολῖτα Βελίκο Τύρνοβο κύριε Γρηγόριε, Ἀντιπρόεδρε τῆς Ἱερᾶς Συνόδου τῆς Ἐκκλησίας τῆς Βουλγαρίας,
Πενθηφόρε Λαέ τῆς Βουλγαρίας,
"Οὐδείς ἀναβέβηκεν εἰς τόν οὐρανόν, εἰ μή ὁ ἐκ τοῦ οὐρανοῦ καταβάς, ὁ Υἱός τοῦ ἀνθρώπου" (Ἰωάν. γ΄,13).
Μετ᾿ αἰσθημάτων ἀνθρωπίνης θλίψεως καί συνοχῆς καρδίας προπέμπομεν σήμερον εἰς τήν αἰωνιότητα πανδημεί τόν μακαριστόν ἐν Πατριάρχαις Μάξιμον, ἐν μιᾷ καρδίᾳ σύνολος ὁ κλῆρος καί ὁ λαός.
Ὅμως, ἡ ἐ ξ ό δ ι ο ς ἐν προσευχαῖς προπομπή τοῦ ἀποιχομένου ἀδελφοῦ πλησίον τοῦ Δικαίου Κριτοῦ, τοῦ καταβάντος ἐκ τοῦ οὐρανοῦ ἵνα ποιήσῃ τό θέλημα τοῦ πέμψαντος Αὐτόν Πατρός καί τελειώσῃ Αὐτοῦ τό ἔργον, ἔχει σταυροαναστάσιμον ὄψιν. Εἶναι ἔ ξ ο δ ο ς καί συγχρόνως ε ἴ σ ο δ ο ς. Ἔξοδος ἐκ τοῦ φ θ α ρ τ ο ῦ καί παρερχομένου καί εἴσοδος εἰς τό α ἰ ώ ν ι ο ν καί ἄληκτον.
Αἰσθήματα, λοιπόν, δεδικαιολογημένης ἀνθρωπίνως θλίψεως διά τήν ἀπώλειαν ἑνός τοσοῦτον μακροχρονίως, ἐπί τεσσαρακονταετίαν καί πλέον, προσενεγκόντος ἑαυτόν εἰς τήν ὑπηρεσίαν τοῦ λαοῦ Πρωθιεράρχου, χαρᾶς δέ διότι μετέστη ἐκεῖ ὅπου "τά πάντα ἕστηκεν", ὅπου βασιλεύει ἡ ἀγάπη τοῦ Θεοῦ, ὅπου "τά πάντα καί ἐν πᾶσι Χριστός".
Τήν στιγμήν ταύτην τοῦ ὑστάτου ἐπί τῆς γῆς ἀποχαιρετισμοῦ, τόν ὁποῖον ὁ Μέγας Βασίλειος χαρακτηρίζει κρίσιν, φρονοῦμεν ὅτι τό κενόν τό ὁποῖον καταλείπει ὁ μακαριστός εἶναι δυσαναπλήρωτον. Ὁ ἀοίδιμος Πατριάρχης μετέστη πρός τά οὐράνια, μετέστη εἰς τήν μακαρίαν ἐκείνην πόλιν, ἔνθα δέν ὑπάρχει χειρότευκτος ναός, ἀλλά "Κύριος ὁ Θεός ὁ παντοκράτωρ ναός αὐτῆς ἐστι καί τό ἀρνίον", καί ἡ ὁποία πόλις "οὐ χρείαν ἔχει τοῦ ἡλίου, οὐδέ τῆς σελήνης, ἵνα φαίνωσιν αὐτῇ· ἡ γάρ δόξα τοῦ Θεοῦ ἐφώτισεν αὐτήν, καί ὁ λύχνος αὐτῆς τό ἀρνίον" (Ἀποκ. Ἰωάν. κα΄, 22-23).
Ὁ προκείμενος διά τελευταίαν φοράν ἐνώπιον ἡμῶν μακαριστός Πατριάρχης κατηύθυνε τούς οἴακας τῆς Ἐκκλησίας Βουλγαρίας εἰς μίαν ἰδιαιτέρως δυσχερῆ δι᾿ αὐτήν χρονικήν περίοδον. Διῆλθε πολλάς περιπετείας καί δοκιμασίας κατά τήν παρελθοῦσαν τεσσαρακονταετίαν τῆς Πρωθιεραρχικῆς διακονίας του. Ὅμως, ἀνταπεξῆλθε γενναίως εἰς τάς δυσχερείας μέ ἀποστολικόν θάρρος, ἐπιμονήν καί ὑπομονήν, μέ κόπους καί δάκρυα, καί κυρίως μέ πολλήν προσευχήν. Ἤρθη εἰς τό ὕψος τῶν περιστάσεων καί διά τῆς διακρινούσης αὐτόν συνέσεως, σοφίας, γνώσεως καλῆς τῆς ἀσταθείας τῆς ἀνθρωπίνης φύσεως καί τῆς ματαιότητος τῶν ἐγκοσμίων πραγμάτων -"μεταβληταί γάρ αἱ καταστάσεις τοῦ παρόντος βίου", "ὕδατα καί θάλασσα" (Μεγάλου Βασιλείου, Περί τοῦ μή προσηλῶσθαι τοῖς βιοτικοῖς, καί Εἰς τήν ἀρχήν τῶν Παροιμιῶν)-, καί μειλιχιότητος, λέγομεν, ἠγωνίσθη ὁ μακαριστός Πατριάρχης ὡς καλός κυβερνήτης τοῦ ἐκκλησιαστικοῦ σκάφους, προκειμένου νά διέλθῃ τοῦτο ἡνωμένον καί ἀλώβητον τήν "λαίλαπα τοῦ χειμῶνος καί τόν κλύδωνα τῶν κυμάτων", ὡς θά ἔλεγε προσφυῶς καί ὁ ἐν Ἁγίοις προκάτοχος ἡμῶν Γρηγόριος ὁ Θεολόγος, καί νά ὁδηγηθῇ εἰς τά γαλήνια ὕδατα τῆς εἰρήνης τοῦ Κυρίου, πρός τό ἀνέσπερον φῶς τῆς Βασιλείας τοῦ Θεοῦ, εἰς κοινήν χαράν καί ἀγαλλίασιν πάντων ἡμῶν τῶν Ὀρθοδόξων.
Ὁ Πατριάρχης Μάξιμος εἶχε πάντοτε ἐνώπιον αὐτοῦ, κατά τάς πολλάς διακυμάνσεις τῆς Πατριαρχίας του, τό παράδειγμα τῶν Ἁγίων καί τό ἐβίωνεν ἐν τῇ καθημερινῇ δραστηριότητι αὐτοῦ, "ὅτι οὐδείς τρυφῶν, οὐδέ κολακευόμενος τῶν στεφάνων τῆς ὑπομονῆς ἠξιώθη, ἀλλά πάντες διά μεγάλων θλίψεων πυρωθέντες τό δοκίμιον ἐπεδείξαντο"· καί, ἀκόμη, ὅτι "οὐχ ὁ ἀπορῶν τῶν ἀναγκαίων καρτερικός, ἀλλ᾿ ὁ ἐν ἀφθονίᾳ τῆς ἀπολαύσεως ἐγκαρτερῶν τοῖς δεινοῖς" (Μεγάλου Βασιλείου, Ἐπιστολή 139, Ἀλεξανδρεῦσι, καί εἰς τούς Ἁγίους Τεσσαράκοντα Μάρτυρας). Δι᾿ αὐτό καί ἐπολιτεύθη καλῶς ἐν ἀγάπῃ, ἐν ὑπομονῇ, ἐν χρηστότητι.
Τό Οἰκουμενικόν Πατριαρχεῖον, τό Κέντρον ἑνότητος καί συντονισμοῦ τοῦ Ὀρθοδόξου κόσμου, ἔπραξε πᾶν τό ἐπ᾿ αὐτῷ κατά τήν περίοδον τῆς πατριαρχίας τοῦ κεκοιμημένου Ἀδελφοῦ, διά νά συμπαρασταθῇ αὐτόν εἰς τάς προσπαθείας του διά τήν ἑνότητα τῆς Ἐκκλησίας καί τήν θεραπείαν τοῦ ταλανίσαντος αὐτήν πρό δεκαετίας καί πλέον σχίσματος, διά νά συνεχίσῃ οὗτος ἀπροσκόπτως τήν εὐθύνην τῆς πνευματικῆς διακονίας τῶν τῆς λαχούσης αὐτῷ Ἐκκλησίας πραγμάτων. Ἡ Μήτηρ Ἐκκλησία τῆς Κωνσταντινουπόλεως, ἄλλωστε, ἀπέδωκεν ἐν ἔτει 1945ῳ τήν αὐτοκεφαλίαν εἰς τήν εὐλογημένην καί ἀνθοῦσαν σήμερον ταύτην Ἐκκλησίαν καί ἐν ἔτει 1961ῳ ἀνύψωσεν εἰς τήν τιμήν τῆς Πατριαρχικῆς ἀξίας τόν ἑκάστοτε Προκαθήμενον αὐτῆς, διά τῶν ὁποίων κανονικῶν πράξεων ἤρχισε μία φωτεινή πορεία εἰρήνης, ἑνότητος, καταλλαγῆς, ἀγάπης. Αὐτήν τήν πορείαν ἐσυνεχίσαμεν καί ἡμεῖς, ἐργασθέντες ἀπό κοινοῦ ἀδελφικῶς μετά τοῦ μεταστάντος, λογιζόμενοι τοῦτο δίκαιον, πρόσφορον καί πολλαχῶς λυσιτελές διά τόν Ὀρθόδοξον Βουλγαρικόν Λαόν, ὁ ὁποῖος ἀπό ἡμέρας εἰς ἡμέραν ἐμφανίζει μείζονα προκοπήν καί ἐπάνθησιν εἰς τήν πίστιν καί τήν εὐσέβειαν.
Ἀλλά καί ἡ Ἐκκλησία Βουλγαρίας πάντοτε μετ᾿ εὐγνωμοσύνης, σεβασμοῦ καί τιμῆς ἀπέβλεπε πρός τήν γεννήσασαν αὐτήν δυνάμει τῆς ἐν Χριστῷ Ὀρθοδόξου πίστεως πρό χιλίων καί πλέον ἐτῶν Μητέρα Ἐκκλησίαν τῆς Κωνσταντινουπόλεως, ὡς ἐσεμνύνετο καυχώμενος νά ὁμολογῇ ὁ ἐκλιπών Πρωθιεράχης, ὅτι "ἡ Βουλγαρική Ἐκκλησία εἶναι ἡ πρωτότοκος θυγάτηρ τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου".
Καί σήμερον τό Οἰκουμενικόν Πατριαρχεῖον, ὡς πνευματική μήτηρ καί ἀδελφή τῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας τῆς Βουλγαρίας, "ἐν τῇ χαρᾷ καί ταῖς λύπαις", συμμετέχει εἰς τήν θλῖψιν αὐτῆς διά τήν ἀπώλειαν τοῦ ἀρχιποιμένος της, καί ἐκφράζει διά τῆς ἡμετέρας Μετριότητος τάς θερμάς συλλυπητηρίους αὐτοῦ εὐχάς πρός τήν σεβασμίαν Ἱεραρχίαν, τόν κλῆρον καί τόν λαόν, πρός τήν πολιτικήν ἡγεσίαν, καί πάντες "συμπάσχομεν ἑαυτοῖς καί ἀλλήλοις" ἐπί τῷ χωρισμῷ.
Ἀποτίοντες τόν ὕστατον φόρον τιμῆς καί ἀναγνωρίσεως εἰς τόν Πατριάρχην Μάξιμον, ἑνοῦμεν τάς προσευχάς ἡμῶν ὑπέρ ἀναπαύσεως τῆς ψυχῆς αὐτοῦ, εἰρήνης δέ καί εὐημερίας τοῦ Βουλγαρικοῦ Λαοῦ καί πνευματικῆς αὐξήσεως καί προόδου αὐτοῦ. Ἰδιαιτέρως δεόμεθα ὅπως ὁ "ἐν Ἱερουσαλήμ ἐπουρανίῳ καί μυριάσιν ἀγγέλων" (Ἑβρ. ιβ΄,22) ὑμνούμενος ἅγιος Θεός ἡμῶν φωτίσῃ τά μέλη τῆς Ἱεραρχίας τῆς Ἐκκλησίας τῆς Βουλγαρίας ὅπως ἀναδείξωσιν ἄξιον διάδοχοντοῦ μακαριστοῦ Πατριάρχου, ὁ ὁποῖος θά ἐργασθῇ μέ σύνεσιν, ζῆλον, ἀποστολικόν φρόνημα, αὐταπάρνησιν καί ἀγάπην διά τήν πνευματικήν ἀνόρθωσιν τοῦ λαοῦ καί διά τήν ἑνότητα τῆς Ἐκκλησίας.
Ἀδελφοί καί Πατέρες ἐν Κυρίῳ,
Ἡ ἀποστολή τῆς Ἐκκλησίας σήμερον εἶναι κεφαλαιώδης καί σωτήριος διά τόν λαόν. Διότι, ὡς πολιτεία τῶν χριστιανῶν, ὡς κοινωνία τῶν πιστῶν, διά τοῦ σπόρου τῆς πίστεως, διά τοῦ ἡρωϊσμοῦ τῶν τέκνων της, καί πρό παντός διά τοῦ ἐνεργοῦντος ἐν αὐτῇ Ἁγίου Πνεύματος, μεταμορφώνει τούς θεσμούς, τήν ζωήν, τούς ἀνθρώπους, τούς ἀναγεννᾷ, τούς ἀφθαρτοποιεῖ, τούς ἀνοίγει τήν πύλην τῆς αἰωνιότητος. Ὅπως ὁ Λόγος τοῦ Θεοῦ καί Κύριος ἡμῶν Ἰησοῦς Χριστός προσέλαβε χάριν ἡμῶν τήν ἀνθρωπίνην φύσιν "καί κατῆλθεν ἐκ τοῦ οὐρανοῦ" διά νά τήν θεώσῃ, δηλαδή "νά τήν ἀναβιβάση εἰς τόν οὐρανόν", οὕτω καί ἡ Ἁγιωτάτη Ἐκκλησία τῆς Βουλγαρίας, τήν ὁποίαν ἐποίμανεν ἐπί μακρόν ὁ μακαριστός Πατριάρχης Μάξιμος, ἔστω καί πτωχή καί μέ πολλάς εἰσέτι πληγάς εἰς τό σῶμα της, ὡς χριστιανική κοινωνία καί θεανθρώπινος ὀργανισμός, ἐπιδρᾷ εἰς τόν λαόν, τόν ἐναγκαλίζεται, τόν χαροποιεῖ, τόν ἁγιάζει, τόν θεώνει, τόν σώζει. Κατ᾿ αὐτόν τόν τρόπον ἡ Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία πλουτίζει τήν ἱστορίαν τοῦ Βουλγαρικοῦ Ἔθνους, ζωογονεῖ τήν ὕπαρξίν του, δίδει προσανατολισμόν εἰς τόν πολιτισμόν του, καί εἶναι εἰς θέσιν, ὡς δύναμις πνευματική, νά δώσῃ ζωήν εἰς τά ξηρά ὀστᾶ (Ἰεζεκ. 471,1).
Εἴθε ὁ πλαστουργός, συντηρητής καί κυβερνήτης τοῦ παντός Κύριος, τοῦ Ὁποίου "ἡ κρίσις δικαία ἐστί", καθότι "οὐ ζητεῖ τό θέλημα Αὐτοῦ, ἀλλά τοῦ πέμψαντος Αὐτόν Πατρός" (πρβλ. Ἰωάν. ε΄ 30-31), νά ἀποδώσῃ εἰς τόν κοιμηθέντα ἀδελφόν "κατά δικαίαν κρίσιν" τόν μισθόν τοῦ καλοῦ καί φρονίμου οἰκονόμου τῆς ἐμπιστευθείσης αὐτῷ ἀρχιερατικῆς χάριτος καί Πατριαρχικῆς ἀξίας, ἡ δέ μνήμη του νά παραμένῃ αἰωνία ἐνώπιον τοῦ Ἐσφαγμένου Ἀρνίου, ᾯ ἡ δόξα καί τό κράτος καί ἡ τιμή καί ἡ προσκύνησις καί ἡ εὐλογία εἰς τούς αἰῶνας τῶν αἰώνων. Ἀμήν.
Блаженейши и достопочтими Предстоятели и представители на Поместните православни църкви,
Многоуважаеми господин Президент на Република България,
Многоуважаеми господин Министър-председател,
Многоуважаема госпожо Председател на Народното събрание на Република България,
Ваше Високопреосвещенство Великотърновски митрополит Григорий, за наместник-председател на Св. Синод на Българската църква,
Опечален български народе,
"Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човечески" (Йоан. 3:13).
Изпълнени с чувство на човешка тъга и със съкрушени сърца съпровождаме към вечните селения блаженопочившия патриарх Максим с едно сърце - клир и народ.
Наистина отхождането на един достопочтим събрат пред Праведния Съдия, Който слезе от небесата, за да изпълни волята на изпратилия Го Отец и изпълни това дело, има кръсто-възкресен характер. То е същевременно изход и вход. Изход от тленното и временното и вход в нетленното и вечното.
Оправдани са наистина човешките чувства на тъга и болка, особено за един такъв достоен и дългогодишен първойерарх, който над 40 години отдава себе си в служение на народа. Радост е обаче, че днес отива там, където "няма болка", където цари Божията любов и където "всички и всичко е Христос".
В тези последни минути на раздяла, които свети Василий Велики нарича преценка, съзнаваме, че празнотата от неговата загуба ще бъде неизмерима. Блаженопочившият патриарх се отправя към небесата, отправя се към онзи блажен град, където няма изградени храмове, но "Господ Бог Вседържител и Агнецът на неговия храм и градът нямат нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията Слава го е осветила и светило му е Агнецът" (Откр. 21:22-23).
Стоящият за последен път пред нас блаженопочинал патриарх ръководи поместната Българска църква в един наистина труден период. Претърпя много перипетии и изпитания в неговото над четиридесетгодишно първосветителско служение. Всичко това той претърпя с апостолска ревност, себеотдание и послушание, с трудности и сълзи, но най-вече със силна молитва. И така достигна чрез неговата точна преценка мъдрост, добро познание на човешката същност и чувственост, а също така и суетата на живота да "преобърне състоянието на настоящия живот" във "вода и море" (св. Василий Велики) и бъде познат като достопочтим църковен кормчия, който ръководи Църквата цяла и невредима, предпазвайки я от "студа през зимата и опасността от вълните". И - както казва нашият знаменит предшественик св. Григорий Богослов - да я отведе в тихите води на Господния мир при незалязващата светлина на царството Божие, за обща радост и веселие на всички православни.
Патриарх Максим винаги при управлението на Патриаршията имаше пред себе си примера на светиите и трудностите, които те са изпитвали във всекидневния си живот, защото никой не се е увенчал "с наслада или с венеца на търпението, без да е бил подложен на дълбоки скърби и изпитания" и още: "не този, който има нужда от търпение, а този, който се бори с него се увенчава" (Св. Василий Велики. Послание 139 към Александрийци и за св. 40 мъченици). Затова и той се увенча с добродетелите на любов, послушание и себепознание.
Вселенската Патриаршия, центърът на единството на Православния свят, бе винаги в услуга на блаженопочившия патриарх в периода на неговото първосветителстване в борбата му за единство на Църквата и за заличаване раните от десетилетната схизма, за да може светата Църква да върви в единство.
Майката Константинополска църква в 1941 г. дари автокефалия на днес благословената и цветуща Българска църква. А през 1961 г. призна патриаршеското достойнство на тогавашния й първойерарх. Чрез което се осъществи един светъл мирен път на канонично общение, изпълнен с единство, успокоение и любов. Именно тази връзка се опитахме и ние да запазим през годините, работейки братски с блаженопочиналия, който винаги се стараеше да предпазва от злободневие и външни нападки своя православен български народ, от ден на ден израстващ във вяра и благочестие.
Винаги обаче и Българската църква отдава нужната почит и уважение към дарилата я с православната вяра в Христа преди повече от хиляда години Майка-Константинополска църква и е готова при нужда да изповяда чрез своя първойерарх, че Българската църква е първородна дъщеря на Вселенската патриаршия.
И днес Вселенската патриаршия като духовна майка и сестра на Българската православна църква "в радост и в скръб" участва в тъгата й по загубата на нейния архипастир и чрез Наше Недостойнство изказва своите съболезнования към досточтимите йерарси, клир, народ и към политическото ръководство и всички съчувстваме един другиму при тази раздяла. Отдавайки нужната чест и признание на патриарх Максим, отправяме молитви Бог да упокои душата му, а на българския народ да дарува мир и благоденствие в неговото духовно израстване и развитие. Най-вече се молим, щото "в Йерусалим пренебесни и безконечен ангел" прославеният свят наш Бог да просветлява йерарсите на Българската църква да изберат достоен нему приемник, който да работи с апостолска ревност, себеотдание и любов за духовното израстване на народа и единството на Църквата.
Братя и отци в Господа,
Днешното служение на Църквата е най-вече спасението на народа, защото като страна от християни, като общение между вярващи чрез семето на вярата и героизма на нейните чада, но най-вече чрез благодатното действие на Светия Дух се преобразяват връзките и животът на хората се възражда, и се отварят вратите към вечността.
Както Словото Божие Господ наш Иисус Христос прие за наша полза човешки вид и "слезе от небесата", за да го "възвиси на небесата", така да покровителства светата Българска православна църква, която пастирски бе обгрижвана дълго от блаженопочиналия патриарх Максим и в бедност, и при различни рани на нейното тяло, а тъй като християнската общност е богочовешки организъм - да обръща народа, да го ръководи и спасява. По този начин Православната църква обогатява историята на българския народ по пътя на неговото утвърждаване и развитие и чрез нейната духовна сила е способна да дарува живот дори и на "сухите кости".
Нека Създателят, Пазителят и Ръководителят на всичко Господ, "Чийто съд е праведен", защото "не търси Своята воля, а волята на изпратилия Го Отец", да дарува на блаженопочиналия наш събрат отплата за труда му на добър и смирен служител, на чиито плещи тежеше архиерейското и патриаршеско достойнство. Нека паметта му бъде вечна пред предалия се на заколение Агнец, Чиито слава, власт, чест, поклонение и благословение да пребъдват во веки веков. А м и н.
